Общо показвания

сряда, 24 октомври 2012 г.

Пепа Лулова - 25>100 - поезия със стил ...



Крадци на праскови

Дотук да ме беше откраднал
поне седемнадесет пъти!
Накрая ще взема да падна,
обрулена с калпави пръти...

Не става, без пръст да протегнеш,
сама във торбата да скоча,
тъй както, на сянка полегнал,
си точиш ли зъбите, точиш.
Побързай! Ще дойдат крадците
по тъмните доби за мене –
преди да пропеят петлите,
най-бързият в миг ще ме вземе.
Високо съм, да. Но и в мрака
крадците добре се катерят.
Желаеш ме силно? Не чакай
обрано дърво да намериш.
Дори и да вардиш след пладне
от чужди ръце и тояги,
аз може сама да си падна
далече от твойте дисаги.
Едва ли, веднъж наранена,
ще бъда златиста и вкусна.
Мисли му, преди да задремеш
и някой дървото да друсне.
Решавай, че още съм млада,
но зрея... И скоро ще съмне!
А зрелите праскови падат,
не ги ли откраднеш по тъмно.







Октомври

Октомври е облещен като тиква,
в която не гори фенер, а есен.
В клепачите му чакан дъжд изниква,
полял прощална лястовича песен.


Листата падат в шарени воали,
изящни като прими-балерини.
Луната се разтваря избледняла -
бълбукаща таблетка витамини.

Октомври е рисуван със боички,
оранжево-щастлив и жълто-тъжен.
По нещо взема. И дарява всички
със ден един, за който си му длъжен.

По жиците опънати да съхнат
са летните ни влюбени усмивки-
от вкус на морска сол да си отдъхнат.
И пролетта отново да са чисти.

Октомври обявен е за престъпник -
затривал е лета, докарвал зими...
А дните му си тръгват с тихи стъпки -
разглезени, но все неповторими.








Уморените коне

Подкована с фалшиви стремежи,
галопирам към нощи катранени.
От предишните славни манежи
само шепа сълзи са останали.


От косата ми - грива златиста,
ти изплете въжета за впрягане.
Украси ме със сини мъниста -
две очи, помътнели от бягане.

Сякаш цепя земята с копита,
подивяла от хапещи спомени -
как ме пи цяла нощ до насита,
после с бич като чужда прогони ме.

Как светът стана толкова тесен?
Бях подгласничка първа на вятъра!
Но роди се от лятото есен,
за да сложи финал на театъра.

Твоя грях помнят само мухите,
но не казват, защото са влюбени
в онзи чар - подлостта и лъжите,
цял табун със наивни погубили.

Уморена се спирам накрая,
а сърцето ми - стадо от биволи.
Колко още ще бие? Не зная.
Уморените... тях ги убивали...





До поискване

Не скръствам ръцете си. Рядко се кръстя.
През път – кръстопът. Натежава ми кръста.
С почивки го нося в почивното време.
Не нося на влюбване. Нося червено.


Побирам си мислите в просено зърно.
Събирах и брах. А избрах да се върна.
Прикритие нямам. Прикрих си следите.
Открих как да скривам отвътре сълзите.

Мълча. До поискване. Драми не искам.
Неискани истини в зъбите стискам.
Не чакам по спирки. Дочаквам след-пости.
Очаквам дори и нечакани гости.

Насън не летя. На моменти залитам.
Вървя по ръба и надолу политам.
Изгубвам се лесно. Ума си погубвам.
Загубя ли вятър, крилете отскубвам.

На автопилот, автономно, дискретно,
разголвам се авторски, автопортретно.
Звездата ми – падаща... Тъй ми се пада –
да падам по ангелски в дяволска клада. 



Всичко за Пепа Лулова ТУК

Няма коментари:

Публикуване на коментар