Общо показвания

четвъртък, 28 март 2013 г.

Висящите градини на Семирамида




Висящо кафе, висяща боза.
Висящо дело, висяща жена.
Висящ кредит, увиснал пакет.
Висящо здраве, увиснал човек.
Висящ москвич, висяща централа.
Висящ парламент, висяща държава.
Висящо висене по висящи площади.
Висящи деца, висяща младост.
Висящо на гроздове, нависнало щастие.
Висящи лозунги, времето е наше.
Висящи купони, висящи магазини.
Висящи дърва, надвиснала зима.
Вися пред компютъра, висим пред телевизора.
Висящите градини на Семирамида...

неделя, 24 март 2013 г.

“...най-добрата демокрация, както днес е прието да се нарича Атинската полития по времето на Перикъл, се създава от просветени аристократи, а второто е, че тя се прави с много пари.” (Фол, Ал., стр.133)



Съдържание:
Увод
1. Перикъл – човекът 2
2. Перикъл – политикът 6
2.1. Външна политика 6
2.2. Вътрешна политика – “Златният век на Перикъл 9
Литературни източници 14
1
Ерата на Перикъл се смята за разцвет на гръцката култура. В Перикъл
модерността вижда големия демократичен реформатор и политик на
културата, който събира около себе си най-големите творци и философи.
Тя го възприема като архитект на мира и визионер. Всъщност
информацията за Перикъл е оскъдна и едностранна. За съжаление, векът
на Перикъл не е описан от двамата големи историци на това време –
Херодот и Тукидид. Херодот разказва за войната на гърците срещу
персите и споменава само за раждането на Перикъл, а Тукидид – за
войната между гърците и спартанците и последните години от живота на
Перикъл.
По-подробна е биографията от Плутарх, която е написана 500 години
след смъртта на Перикъл. Благодарение на Плутарх, античността
величае Перикъл като меценат на изкуствата и велик държавник, но
всъщност липсват преки доказателства за личния му принос и мотивите
за поведението му. Остава ни да се доверим на сведетелствата на
времето, които косвено показват, че Перикъл най-малкото е участвал и
подкрепял тогавашната външна и вътрешна политика на Атина, а като
един от първите политически мъже, е упражнявал и сериозно влияние
върху нея.
1. Перикъл - човекът
Перикъл е роден около 493 г.пр.Хр. Произхожда от най-старата
гръцка аристокрация. Бил е от филата Акамантида, а по баща и майка е
от първите семейства и родове в Атина. (Плутарх, стр.7). Баща му
Ксантип е победителят на персите при Микеле. По майка Перикъл е
роднина на Алкменоидите. Майка му Аргиста била внучка на Клистен,
който е изгонил Пизистрадите през 510 г. пр.Хр., а с това и тиранията,
правейки една от първите стъпки към демокрацията.
2
Учители на Перикъл са били Дамон, Зенон от Елея и Анаксагор.
Дамон е бил учител по музика (Плутарх, стр.8). Зенон от Елея, който
според Аристотел е изобретил диалектиката, е известен с това, че
обучава учениците си в изкуството на спора. Анаксагор, според когото
разумът е елемент на вселената, без който не може да има ред и
движение в света, изцяло облагородява характера на Перикъл. В най-
близкия му кръг са също и историкът Херодот, трагикът Софокъл,
скулптурът Фидий и мъдрецът Сократ. Плутарх намеква за
астрономическите му познания по време на слънчевото затъмнение през
431 г.-пр.Хр., когато Перикъл успокоява изпадналия в ужас кормчия,
като вдига пред очите му военната си дреха и заявява, че предметът,
който затъмнява слънцето, просто е по-голям от дрехата (Плутарх,
стр.49).
След като доброволно се разделя с първата си жена, Перикъл се жени
за Аспазия. Тя е от Милет, дъщеря на Аксиох. Тъй като не е била
гражданка на Атина, бракът й с Перикъл не е напълно признат и според
закона, общият им син не е признат за пълноправен гражданин на
Атина. Смята се, че Аспазия е имала голямо влияние върху Перикъл.
Мъдра и обществена жена, тя общувала с философите и обучавала
жените. Заради това била обвинявана в безбожие, а според Плутарх,
комикът Хермип я обвинил, че устройва срещи на Перикъл със
свободнородени жени. С големи усилия Перикъл спасил Аспазия от
съд. (Плутарх, стр.34)
Законните синове на Перикъл са Парал и Ксантип. Ксантип бил по-
голям и разсипник по природа, подобно на жена си (Плутарх, стр.50).
Той враждувал с баща си, известен с пестеливостта и скромността си.
Плутарх казва, че Ксантип веднъж хулел и се подигравал публично на
Перикъл. Тази вражда продължила до смъртта на сина. Двамата му сина
умират от чума.
3
От Плутарх знаем, че след пропъждането на Тукидид, критиката към
Перикъл, се е отправяла главно от комедийната трибуна. Осмиване и
сарказъм до явни обиди са се отправяли към личността на Перикъл.
Кратин го нарича “Зевс ... големоглавий” и намеква за политическата му
некадърност. Аристофан и Кратин описват Аспазия (втората жена на
Перикъл) като хетера и я сравняват с Хера. Кръгът около Перикъл е
наричан “новите Пизистрати”. Стигнало се до там, че Перикъл издал
закон, който забранил да се осмиват публични личности. Този закон
бил толкова непопулярен, че бързо бил отменен (Плутарх, стр.8).
Перикъл е известен с ораторските си способности. Неговите речи в
Еклесията са сравнявани с гръмотевиците и светкавиците, които хвърля
Зевс и му спечелват прозвището “Олимпиец” (Плутарх, стр.14). Чрез
речите си Перикъл лесно можел да въздейства върху нагласите на
населението, да го предпазва от неумерена самоувереност или
неразумни страхове (Тукидид, стр.142). Традиционно държал речи на
погребенията на загиналите в битки, като е вдъхвал кураж и сила на
скърбящите. Такава една реч е запазил Тукидид в произведението си
“Пелопонеската война”. В нея той отдава почести на загиналите и
убеждава близките им в щастливата съдба на тези мъже – “достойни
граждани” на Атина. Вдъхва на скърбящите смелост в тяхната “най-
почетна скръб” (Тукидид, стр.129).
Според Тукидид, Перикъл притежавал четирите качества на
владетеля – ум, красноречие, патриотизъм и безкористност. Както
Плутарх, така и Тукидид говорят за неговата неподкупност, въпреки
неограничената му власт като главен стратег (Тукидид, стр.141).
Перикъл е бил изключително авторитетна личност, дипломат и
пълководец с големи амбиции и стремежи (Д. Попов, стр.102). Въпреки
това не рискувал живота на съгражданите си в явно неуспешни битки,
4
не разчитал на случайността, както правели много други военачалници
(Плутарх, стр.29).
По всичко личи, че Перикъл заема една изключителна властова
позиция в полиса. Такова е заключението на всички източници за
Перикъл, дори и на комиците, които обикновено не го представят в
добра светлина. Но на един въпрос източниците не отговарят: Как се е
стигнало до такава концентрация на власт? Винаги е имало по десет
стратези. Дори да не са имали реторичните способности на Перикъл и
да не са били толкова популярни сред народа, теоретично те са
разполагали със същите властови средства, и са могли заедно да бъдат
по-силни от него. Но фаворитът е бил Перикъл. Личният му авторитет
не пострадал дори при процесите срещу него, приятелите му и Аспазия.
Може да се предполага, че позицията му е била неприкосновена, защото
е бил харизматична личност. Доказателство за това е
продължителността на неговото управление: “...цели четиридесет
години Перикъл е бил първият сред хора като Ефиалт, Леократ,
Миронид, Кимон, Толмид и Тукидид, пък след изгонването на
последния управлявал не по-малко от петнадесет години... като бил
преизбиран всяка година за стратег...” (Плутарх, стр.26). Не случайно
Плутарх го сравнява с боговете, достойни да управляват вселената.
Личното благородство на Перикъл и схаващето му за мисията на
държавника личи от предсмъртните му думи, цитирани в биографията
му от Плутарх. Когато на неговото смъртно легло приятелите му
обсъждали неговите заслуги като военачалник, той промълвил, че най-
важното в живота му е това, че никой от атиняните не е облякъл
траурна дреха по негова вина (Плутарх, стр.53).
5
2. Перикъл – политикът
След остракизирането на Кимон и смъртта Ефиалт през 461 г.пр.Хр.,
водач на демократичното крило в Атинското архе става Перикъл. С
името на Перикъл се свързва времето на най-големия политически,
икономически и духовен подем на Атина – т.нар. «Век на Перикъл».
2.1. Външна политика
В продължание на 15 години, изпълнявайки функциите си на стратег,
Перикъл успява да приложи ораторските си умения и държавническите
си знания и да наложи контрола на Атина в Атинския морски съюз.
Като стратег, Перикъл е пълководец, командва сухопътните и морските
военни сили, грижи се за гарнизоните и укрепленията и води
дипломатически преговори. От 443 до 430 г.пр.Хр. управлението на
полиса е изцяло в негови ръце.
Външната политика на Атина по времето на Перикъл е насочена към
надмощие не само в континентална Гърция, но и спрямо съюзниците й в
Делоския морски съюз. С превръщането на съюза в атинско архе, Атина
става все по-могъща, а борбата за надмощие между нея и Спарта – все
по-ожесточена. През 447 г.пр.Хр. Средна Гърция е завзета от Спарта.
Положението се изостря още повече, когато година по-късно в Атика
навлиза спартанска войска. Вероятно чрез подкуп, Перикъл успява да
принуди спартанския крал да се оттегли. През 446 г. пр.Хр. Атина и
Спарта се споразумяват за 30-годишен мир. Тук Плутарх отбелязва:
“...всяка година Перикъл пращал в Спарта по 10 таланта, с които
спечелвал на страната си управниците и по такъв начин отбягвал
войната. Но той не купувал мира, а времето, през което е могъл
спокойно да се приготви и след това да воюва по-усптешно” (Плутарх,
стр.33). Явно Перикъл не се е стремял към постоянен мир, защото
година по-късно изгражда стени, съединяващи Атина с пристанището
6
Пирей. Изглежда той е вярвал в неизбежността на войната. В една от
речите му, предадена от Тукидид, се говори за подготовка за войната, на
която той гледа като на инвестиция за бъдещето на Атина. “Ние не
трябва да изоставаме назад от своите бащи, а с всички средства да
отблъскваме враговете и да полагаме усилия, щото да завещаем тази
държава на нашите потомци не по-малко могъща” (Тукидид, стр.93).
Преди Пелопонеската война, Делоският морски съюз постепенно се
превръща в атинско архе. Атина заменя доставките на кораби и военни
отряди от съюзните градове със заплащане на ежегоден форос.
Неговото разпределение се преразглежда на всеки четири години, а
размерът на сумата се определя съобразно благосъстоянието на всеки
град. Перикъл разделя територията на съюза на пет данъчни окръга –
Йонийски, Хелеспонтски, Тракийски, Карийски и Островен. Полисите в
архето са около 250. Начело на всеки окръг е поставен епископ –
пълномощник, който отговаря за плащането на фороса, събиран в
хазната на о.Делос. Под предлог за заплаха от поредно нашествие на
персите, атиняните пренасят общосъюзната хазна от о.Делос в храма на
Атина. Това е поредната стъпка към превръщането на съюза в атинско
архе.
Постепенно Атина започва да се намесва във вътрешната политика
на съюзниците, като се опитва да ги лиши от самостоятелност. Опитва
се да въведе демокрацията като начин на управление на съюзните
полиси. Забранява на съюзниците самостоятелно да секат монети и
разпространява атинските монети, мерки и теглилки, (История на
Древна Гърция, стр. 204).
Атиняните създават по земите на съюзниците клерухии, където
заселват атински граждани, като проводници на атинското влияние и
защитници на интересите на Атина. Заселниците получават парчета
обработваема земя, отнети от местните поданици. Клерухиите играят
7
ролята на атински гарнизони (Д. Попов, стр.106). В епохата на Перикъл
в клерухиите се заселват около10 000 атински граждани.
Атина слага ръка и върху търговията на съюзниците, като
постановява някои стоки да се внасят само в Атина, а други да се
разпределят само чрез атинското пристанище Пирей.
Съдебните пълномощия на гражданите в архето също са ограничени,
като най-важните граждански дела се прехвърлят за разглеждане в
атинската хелиея.
В замяна на цялата тази намеса във вътрешните им работи,
съюзниците получават безопасност на морското плаване и търговия,
както и осигуряване на по-тесни икономически връзки между
различните градове в съюза.
В стремежа да възстановят независимостта си, много от градовете се
вдигат на въстания, които лесно биват потушавани с помощта на
мощния флот на Атина, който тя продължавала да гради с парите от
общата хазна. Най-голямото въстание е на о.Самос през 439 г. пр.Хр. То
бива потушено след 8-месечна обсада под ръководството на самия
Перикъл (История на Древна Гърция, стр.205).
Перикъл предприема множество експедиции и военни походи с
икономическа и политическа цел, като демонстрира властта на Атина
над моретата. “От военните му походи най-много бил ценен неговият
поход в Херсон...” (Плутарх, стр.29). Там той заселва атински
колонисти и изгражда защитна стена за траките. Перикъл създава и
градове, като напр. Амфиполис на р.Струма, който е с голямо
стратегическо значение.
Нарастването на атинската мощ и хегемония в егейско-черноморския
басейн, предизвиква реакцията от страна на на континенталните гръцки
държави, на практика блокирани от атинския флот. През 431 г.пр.Хр.
неизбежно се стига до война със Спарта, т.нар. Пелопонеска война.
8
След избухването на чумна епидемия в Атина през 430 г.пр.Хр., планът
на Перикъл за пълна таласократия на Атина се проваля. Според
Плутарх, той е обвиняван за епидемията, тъй като по време на войната
заставил многобройното градско и селско население да живее в
градската крепост в малки къщи и душни бараки (Плутарх, стр.48).
Противниците на Перикъл използват възможността и го свалят от власт.
Скоро бива реабилитиран, но за кратко. Покосен от “чумата”, той умира
през 430 г. пр.Хр.
2.2. Вътрешна политика – “Златният век” на Перикъл
“...най-добрата демокрация, както днес е прието да се нарича
Атинската полития по времето на Перикъл, се създава от просветени
аристократи, а второто е, че тя се прави с много пари.” (Фол, Ал.,
стр.133)
Перикъл използвал средствата, събрани от съюзниците, за да изгради
една нова форма на управление и за да укрепи мощта си с великолепни
постройки, невиждани дотогава. Като продължение на делото на
предшествениците си от рода на Алкменоидите, той извършил
множество реформи в управлението на държавата – финалния стадий на
демократизацията.
Една от най-важните реформи е влизането в сила на системата на
заплащане на гражданите за изпълняваните от тях обществени
задължения. Първоначално това се отнасяло само за служителите в
хелиеята, но по-късно практиката се разпространила и в други сфери.
След това, по предложение на Перикъл, полисът отпускал и пари за
т.нар. “театрални билети” (История на Древна Гърция, стр.198), за да
могат и най-бедните представители на демоса да участват в държавните
общонародни празненства, съпътствани от театрални представления.
“...той устройвал в Атина почти всеки ден някакво празнично зрелище,
9
народна гощавщка или тържествено шествие и забавлявал гражданите
си с изтънчени удоволствия”; “и това правил за да отърве града от
празноскитащата се и поради това размирна тълпа. (Плутарх, стр.18-19)
Така според Плутарх Перикъл успял да успокои двата враждуващи
фронта в държавата – демократи и олигархи.
Едновременно с въвеждане на заплащането, бил изменен и редът за
избиране на висшите длъжности. Сега не избирали длъжностните лица
с гласуване, а чрез жребий; с изключение на длъжности, за които се
изискват специални знания. Тези нововъведения предизвикали протести
у противниците на демократите. Те обвинявали Перикъл, че се опитвал
да подкупи народа. Заплащането на държавните длъжности създало
възможност за обикновените граждани да вземат участие в
обществените работи и да се възползват от правата, които давало
атинското гражданство. Така вече демокрацията се налага като форма
на държавен строй в едно робовладелско общество.
Върховен орган в управлението е народното събрание – еклесията. В
него участват всички пълноправни атински мъже над 20 години,
независимо от имуществения ценз. Тук се решавали най-важните
военни и вътрешно- и външнополитически въпроси. Утвърждаването на
законите става под формата на съдебен процес в хелиеята, с ясно и
открито гласуване. Съдът бил едно от най-демократичните учреждения.
Съдебните заседатели се избирали по жребий, а всеки се защитавал сам,
без намеса на прокуратура или адвукатура. Делото се разглеждало на
принципа на състезание между страните.
Втори по значение орган, след еклесията, е буле – съветът на 500-те.
Той управлявал финансите, държавното имущество, следял за флота,
доковете, арсенала, пристанището и пазарите, както и контролирал
работата на длъжностните лица. Той се разделял на 10 части с
представители от 10-те фили и всяка част управлявала еднакво време
10
през годината, като по време на управлението си държала и ключа от
хазната. Изпълнинелната власт се поемала от ежегодно преизбирани
колегии. Бюрократичен апарат отсъствал. Най-важната от колегиите е
колегията на 10-те стратези. Те установявали непосрествена връзка с
еклесията и можели да влияят на решенията й. В продължение на 15
години от 444 т.пр. Хр. до 429 г.пр.Хр. Перикъл е бил първи стратег в
Атина. Постепенно значението на председателя на колегията се
увеличава до такава степен, че той поема ръководната роля в държавата
и в мирно време.
“Нашият държавен строй се нарича демокрация, защото той държи
сметка не на малцинството, а се съобразява с интересите на
мнозинството... всички имат според закона еднакви права” (Тукидид,
стр.125) Тукидид се противопоставя на тези думи на Перикъл,
представящи един идеален строй. Той рисува “управлението на
Перикъл като аристократическо – само на думи съществувала
демокрация, а всъщност властвал първият гражданин на Атина...”
(Плутарх, стр.15)
Атинската демократия имала класова ограниченост. Мнозинството в
Атина обхващало не повече от 20 процента от цялото население.
(История на Древна Гърция, стр.201) На практика в демокрацията
участва малцинството от населението, а мнозинство са робите, метеките
(след като Перикъл през 451 г.пр.Хр. въвежда закон за пълните права
като атински граждани само на чистокръвните атиняни) и жените, които
нямали право да участват в управлението. Със закона от 451 г.пр.Хр.
Перикъл засегнал инетресите на много аристократични фамилии, тъй
като представители на аристокрацията много често се женели за богати
и знатни жени от други гръцки градове. Такъв е и случаят със самия
Перикъл.
11
Аристократичната опозиция нападала Перикъл и с обвинение, че
“прахосва средствата на държавата” (Плутарх, стр.24), когато той се
заема с мащабното застрояване на Акропола. Борбата с олигархическата
партия приключва с изгонването на нейния водач Тукидид, което било
последната стъпка на Перикъл към пълна власт. Плутарх пише: “И тъй
Перикъл премахнал разцеплението в държавата и я направил спокойна
и напълно единна. Така той станал господар на Атина и на всичко,
което зависело от атиняните”. (Плутарх, стр.25)
Това, което “донесло на Атина най-много красота и блясък”, било
построяването на обществените сгради и храмове. Освен с
удивителните “Дълги стени”, свързващи Атина с пристанището Пирей,
времето на Перикъл се свързва и с други колосални скъпи строежи.
По инициатива на Перикъл е бил реконструиран Акропола, който е
бил опожарен при инвазията на Ксеркс през 480 г.пр.Хр. Архитекти на
Акропола са Иктин, Каликрат и Мнезикъл, под ръководството на
скулптура Фидий. Акрополът се превръща в паметник на славата и
величието на Атина. Сред най-забележителните сгради, построени по
времето на Перикъл, са още Партенонът, Пропилеите, храмът на
Безкрилата Нике и Ерехтейонът. Пропилеите – дело на Мнезикъл, са
парадният вход на Акропола. Храмът на безкрилата Нике е дело на
архитекта Каликрат. Нике е представена безкрила, защото атиняните
искали богинята никога да не напуска града им. Ерехтейонът е построен
на мястото, където според легендата Атина и Посейдон спорят за
покровителството над града. Там морският бог ударил с тризъбеца си,
отваряйки в земята извор, от който бликнала солена вода, а богинята
засадила свещено маслинено дърво. (Хронологична енциклопедия на
света, стр.414-415) Покривът на Ерехтейона е подпрян от 6 колони във
формата на кариатиди. Днес те се виждат като абсолютно бели статуи
но е доказано, че са били обагрени с красиви цветове. В това светилище
12
се съхранява ксоанонът на богинята Атина. Кулминация на
архитекрурния ансамбъл е храмът на Атина Партенос (Партенонът).
Там се издига прочутата 8-метрова статуя на Атина от Фидий,
направена от мрамор, слонова кост и чисто злато. С формата си и
мястото, което е заемал на Акропола, този храм с право е наречен
“крилатият храм”. Архитектурата на Акропола се отличава с интересно
и хармонично смесване на стилове. На фронтоните на храмовете са
представени митологични сцени. И постройките на Акропола са само
една част от цялата строителна програма. Към нея се причисляват и
сградите на агората, също и Одеонът, корабостроителниците и други
съоражения на пристанището Пирей, храмът на Посейдон на нос
Сунион и много други обществени сгради в целия град, а и не на
последно място южните градски стени. Всички постройки правят
впечатление със стилността и изключителна си прецизност. Перикъл
сам казва “Ние обичаме изяществото съчетано с простота” (Тукидид,
стр.126) и това става идеал в изкуството за цялата епоха.
Векът на Перикъл се смята за време на разцвет на класическа
Гърция. Построяването на Акропола и скъпо струващото провеждане на
Пантенеите, били израз както на външната мощ на Атина, така и на
вътрешната власт на Перикъл в Атина. Същевременно те предизвиквали
национална гордост сред атиняните и засилвали чувството им за
принадлежност. Колкото и да са оскъдни историческите сведения за
Перикъл, безспорни остават културните паметници от неговата епоха,
които еднозначно свидетелстват за мощта на Атина при неговото
управление. Класическата атинска демокрация, която залязва след
Перикъл, е велика политическа стъпка за времето си и отправна точка
за развитие на модерната демокрация в съвременния свят.
13
Литературни източници
1. Блавадский, В.Д. и др.: История на Древна Гърция, С, 1974
2. Плутарх: Успоредни живописи. Перикъл, С, 1930.
3. Попов, Д.: Древни общества и култури. С, 2004.
4. Тукидид: История на Пелопонеската война. С, 1979.
5. Фол, Ал.: Древната култура на югоизточна Европа. С, 1998.
6. Хронологична енциклопедия на света, том 1 (под. ред. В.
Бонджолова; В. Шумелов). В. Търново, 1994.
14

понеделник, 28 януари 2013 г.

Възможна ли е независима България?


*Стефан Стамболов и българския стремеж към еманципиране от Русия

 (2 коментара)

*Стефан Стамболов и българския стремеж към еманципиране от Русия
Известно е, че в началото на своя политически живот Стамболов не беше противник на ония, които бяха наредили съсичането му. Той беше съратник под знамето, което носеха Цанков, Славейков и Каравелов. И той беше русофил, каквито бяха и те.
Всички знаем, че ако не беше Стефан Стамболов  с неговия авторитет и с неговата неустрашимост подир свалянето на княз Александра, днес България нямаше да бъде независима държава, със свой Цар, със свое Народно събрание, със свои министри, народни представители, нито със своя войска, а щеше в нея да се разполага един "чрезвичаен комисар", представител на на всерусийския господар, чийто комисар беше тръгнал вече от Петроград на следващия ден подир свалянието на първия български княз.

Стамболов не беше  още отначало русофоб, какъвто искат да го представят неговите политически противници и какъвто те го наричат в своя партизански речник. Той не хранеше никаква омраза или ненавист към руския народ, а беше противник само на политиката на руското правителство, проявена подир 9-й август
 1886 г. на неговото стремление да тури ръка върху съдбините на българския народ, да може да радполага с неговите сили и средства. Той беше против ония българи, които зовяха себе си русофили и играеха роля на оръдия на руското правителство у нас за постигането на гореказаната цел. Стамболов беше против политиката, която те проповядваха и поддържаха. Той беше антирусофил.

Но и антирусофил Стамболов стана в последните 7 - 8 години на своя живот.

Русите от своя страна не пестиха средствата за поддържане и вкореняване надеждата у нашите бащи, че те могат само от тях да получат създаването на една самостоятелна България.

Така щото всичките десет войни, предприемани от Русия срещу турците, минаваха в очите на българите като предприемани само от любов към тях и за избавлението им от турското робство... Предавани от поколение на поколение, тия проповеди създадоха една истинска религия за българския народ. За това никой от неговите синове, абсолютно никой, който оставаше християнин, не можеше да не бъде отхранен в тая религия и да отрасне русофоб.

Ето защо всички българи, обръщаха очи към Дунава и на Север, отгдето очакваха не само помощ за изгонването на турците, а и за възобновлението на старото българско царство и на нашето съществувание в самостоятелна държава. Стамболов, който отиваше в Русия на учение, не можеше да прави изключение от общото правило.

Извършеното в Берлинския конгрес от съперниците на Русия, за което ние всички бяхме дълбоко уверени, че става против нейната воля, затвърди още по-силно вярата у всички ни за безкористното нейно доброжелателство към България.

Извършеният по желанието на Русия и със съдействието на нейните представители преврат в 1881 г., с който се суспендираше временно конституцията, съставлява първият акт, който внесе едно смущение в досегашната вяра, която всички българи храняха към освободителката. Славейков, Каравелов, Стамболов и другите либерали, начело с Цанкова, се обявиха против това руско дело. По повод на този преврат, както се знае, дядо Цанков произнесе своя известен афоризъм към русите: " Не ви искаме нито медът, нито жилото."

За да може да се избави от опасните за сигурността му руски офицери, които държаха в ръцете си българската войска и да може да си спечели право на признателност от страна на българите, княз Александър се съгласи да подкрепи революцията на 6 септемврий 1885 г. за съединението на Южна със Северна България. Той успя повече отколкото имаше основание да предполага. Не само съединението се извърши без турците да употребят силите си, за да му попречат, но лишената от руски офицери българска войска успя да отблъсне нашествието на сърбите, което княз Александър не очакваше. По този начин той стана български народен герой и всеки имаше правото да вярва, че се е затвърдил окончателно върху българския трон.
Това не беше обаче по сметките на Русия. Безбройните жертви в пари и хора, дадени в досегашните десет войни с Турция, не бяха направени, за да се настани в София един княз, който да развява знамето на някаква България, която да разполага със своите сили и средства без знанието и съгласието на руския господар. Такава илюзия можеха да си правят само верующите българановци.

Здравия разум, ще повторим, не допущаше, че Русия може да си налага грамадните жертви на тия войни за друга някаква цел, освен да създаде едно положение, което да отговаря на нуждите на 150-милионното и население и което може да служи в полза на никакви други интереси освен на руските.

Стамболов беше в числото на верующите, защото не можеше да не бъде в техните редове, като истински българин. Нему липсваха необходимите знания върху миналите действия на Русия спрямо нашата земя. Само когато биде избран за председател на Народното Събрание през 1884 г., той получи възможност да бъде посветен в държавните работи.

Руските агенти продължаваха да упражняват всички възможни средства да поддържат вярата на българите в безкористната любов и доброжелателство на Русия към тях. Те се стараеха по всякакъв начин да всяват убеждението, че освободителката на българския народ не е против осъщствяването на неговите желания и против Съединението, а е само против Княза-немец, защото той бил изневерил на Императора, не бил оправдал надеждите, които били възлагали на него и че бил станал оръдие на руските врагове.

Когато заседавало още първото Народно Събрание с депутати от Южна България, Каравелов и Стамболов отиват в руското агентство, за да научат уславията, които поставя Петроград за прекратяване на руската враждебност. "Русия може да нанесе още по-големи пакости на България, ако сегашните отношения не бъдат отменени", им заявил управляющият агентството Богданов. "Но ние не знаем в какво сме виновни пред Русия и как можем да се помирим", запитал Стамболов. "Царят няма да се помири никога, докато е тоя княз. Той е главната пречка" - отговорил руският представител. А в издавания с руски пари вестник "Съединение" се проповядвало: "Князът е извора на нещастията на България.", "Догдето Батенберг князува, България няма да прокопса."

Враждебността на Русия против България хвърлила обаче сега по-дълбоко семето на подозрение в душата на Стамболова към нейните истински намерения за отечеството ни. Неговата вяра в любовта на първата към втората започнала да се разколебава. В дъното на душата си обаче той допущал, че е възможно омразата на царя да е само срещу личността на княз Александра.

Но ако Каравелов си остана със същата вяра и подир 9 август 1886 г., със Стамболова не беше същото. При получаването на известието за свалянето на Княза, той почувствува инстиктивно, че самостоятелното съществуване и независимостта на едва съдадената българска държава се поставя на карта с този предателски акт.

Възвръщането на княз Александра, след като беше свален по искането на руския император, съставляваше едно много дръзко предизвикателство за самодържеца. Ето защо, в отговор на отправената му от княза телеграма при стъпването на българска земя, император Александър III отговори между другото: "Аз ще се въздържам от всякакво вмешателство, каквото и нещастие да постигне България, до когато вие стоите там. Ваше Височество сами ще разсъдите, какво трябва да направите."

Батенберг първоначално обявява решението си да се откаже от престола, тогава Стамболов го запитал, дали Русия ще се съгласи да си изберем нов княз и дали няма да иска да тури ръка върху управлението на страната. Князът отговаря така: "Аз имам вече полуофициално уверение за това; но ще искам да го получа официално и писмено"...

На 25-й август 1886 г. , Богданов се явява официално в двореца и дал тържествено това обещание. Той обаче отказал да го направи писмено, защото "в думите на руския император не трябва и не може да се изказва съмнение".
 
Както е известно, той(Стамболов) беше един от тримата регенти, които отанаха да заместят княза след неговото заминаване.

Едва поел по браздите на управлението, Стамболов захвана да получава доказателства, че неговата вяра в безкористната любов на Русия към българския народ  е лъжовна и той се е кланял досега на един фалшив идол.

Още с оповестяването манифеста на княз Александра, в който начело стоеше даденото му от руското правителство обещание да не препятствува за избирането на нов заместник и да остави  българите свободни и независими в нареждането на държавните им работи, от Петроград последва едно опровержение, че такова задължение не е поемано от страна на Русия. С това опровержение Русия показваше, че е решена да попречи на избирането на нов княз и да се намеси във вътрешните работи на България, за да може да тури ръка върху нейното управление и по този начин да лиши българите от свободата им да разполагат със своите сили и средства, както те искат. И като доказателство за това, Русия заявяваше същевременно, че не признава оставеното от Батенберга регенство.

Действително  от Виена тръгваше за София руския генерал Каулбарс, натоварен от своето правителство с мисията на "извънреден пратеник на императора". Той щеше да изложи устно на българския народ каква е волята на царя за съдбата на тяхното отечество.

Каулбарс стигна Лом на 12-й септемврий 1886 г. , когато в София бяха направени вече всички разпореждания за избиране на Велико Народно Събрание, което да избере новия княз. Едвам стъпил на скелята, той захваща да ругае по казашки регентите, като ги окичил с епитетите „палочники”, „негодяи” и т.н. Той още тук заявил, че "волята на царя е да не се избира сега княз". "Царят знае кого ще изпрати за такъв".

А на 15-й септемврий сщата година Каулбарс отправя първата си нота към правителството, в която формулирал исканията на Русия: 1) да се отложи избирането на Велико Народно Събрание, защото то не може да се счита за законно и неговите решения не могат да имат никакво значение за Русия; 2) да се вдигне военното положение и 3) да се освободят задържаните в затвора офицери, които бяха свалили княз Александра от престола.

Тия искания на доверения пратеник на императора съставляваха първия удар за вярата на Стамболова и за неговото русофилство. Те представляваха най-бляскавото доказателство за потвърждение думите на княз Александра, че "Русия не мрази Батенберга ( т. е. – самия него ), а мрази българската корона и нейното самостоятелно съществувание".

Стамболов бе наклонен да отстъпи и по другата точка на това искание, сир. да се отложи свикването на Велико Народно Събрание. Само че той искаше, щото това отлагане да бъде определено и да не превишава един месец. Каулбарс пискал три месеца, който срок се видял на Стамболова много голям. Пазарлъкът не можал да се сключи.

Този отказ на Стамболова съставлява първата негова стъпка против Русия. С нея той захваща да  къса своето русофилство и да става русофоб.

Като се убеди, че Стамболов няма да се съгласи да играе ролята, която Русия иска да играе онзи, който разполага с управлението на българската държава, тя решава да създаде по друг начин условията, които ще и дадат възможност да постави начело на това управление лице или лица, които да разполагат със силите на българския народ по нейна воля. За постигането на тая цел ставаше необходимо да се свали и Стамболов, както биде свален и княз Александър, за да може властта да премине в ръцете на руски послушници или наемници. Затова Каулбарс предприе своята историческа обиколка из България. Той вярваше, че когато войската и народът чуят каква е волята на императора, те ще принудят Регентството да стане негов послушник, или пък да отстъпи управлението на желаните от Русия лица.

Както е известно, руският генерал остана излъган в надеждите си. Неговата мисия пропадна, защото изборите станаха на определената дата, 28-й септемврий 1886 г. Той се задоволи да съобщи с една нота, че "императорското руско правителство обявява днешнте избори за незаконни и неимеющи никакво значение в неговите очи".

За да бъдат сплашени свиканите в Търново депутати и да се подчинят на руското искане, изпратени бяха на 12-й октомврий същата година  във Варна и Бургас няколко клипера. Руските консули оповестиха навсякъде из България, че Русия пристъпва към окупирането и, ако не бъде послушана волята на царя...Клиперите упражниха известно влияние, но не можаха напълно да постигнат целта си. Някои от избраните депутати се бяха подплашили, та Събранието можа да се открие едвам на 19-й октомврий вместо на 15-й. Събрани обаче веднъж, Стамболов можа да ги убеди в безопасността на руските заплашвания. Сега той бе вече против Русия, но не още достатъчно убеден в крайните нейни цели. Защото и сега предложи на руските оръдия в България, с Цанкова начело, да вземат участие в управлението на страната.

Известно  е, че със съгласието на Стамболова Цанков отива да иска позволение от руското агентство да приеме направеното му от първия предложение да влезе в регентството. След това си посещение той съобщава на Стамболова: "Като по-стар, позволете ми да ви дам един съвет за благото на отечеството: регентството и министерството трябва да се оттеглят, а събравшите се в Търново представители трябва да изкажат желание да се състави само министерство без регентство и то със съгласието и одобрението на Русия." Този отговор на Цанкова, който беше дело на руския представител в София, отвори окончателно очите на Стамболова...Разменените още няколко телеграми между Цанкова и неговите приятели депутати във В.Н.Събрание не оставяха място на никакво съмнение. Стамболов се обяви категорично против това искане на Русия и на нейните привърженици в България - русофилите. 

Когато Русия се убеди, че по мирен начин и с дипломатически средства няма да може да постигне своята цел, тя се видя принудена да прибегне към насилията и към бунтовете, за да може с оръжие да свали Стамболова и да го замести със свое лице.
Пропадна опита на Русия и с бунтове да тури ръка върху управлението на България. Сега оставаше последното средство: убийството на Стамболова и сътрудниците му...Той трябваше да загине, за да може да свали знамето, което носеше.

Затова биде извършено неговото съсичане на 3-й юлий 1895 година.

Така загина Стамболов.

... Известно е обаче, че вследствие свръхчовешкото напрежение, което нашият народ направи в желанието си да постигне своя национален идеал - една Велика и независима България, турските сили по време на Балканската война бяха сломени и поставени в положение да не могат по никакъв начин да пренесат разорението на войната върху българска територия.
Тогава (1912 – 1913 г. ) Русия прибягна до безпогрешното средство на нашето разорение. Тя знаеше, че средствата, с които разполагаме, не са в състояние да поддържат продължително време нашите сили онова напрежение, което трябваше да употребим, за да отбием турското нашествие. Затова употреби своето влияние както в Цариград, тъй и в Белград и в Атина да бъдем принудени да стоим в това напрегнато състояние, докато силите ни бъдат окончателно изтощени. На усилията в това отношение от страна на Русия, както е известно, се дължи спирането ни пред Чаталджа, и най-сетне войната със сърби и гърци. Като че ли всичко това не стигаше, та руската дипломация упражни всичкото си влияние и в Букурещ, за да застави ромъните да нахлуят зад гърба ни и по този начин да изкопаят ямата, в която един ден ще се зарови и тяхната и нашата независимост.
Събитията , които докараха разорението на България са много пресни, за да има нужда да ги напомняме. У нас и децата знаят, че те са дело на Русия. Макар че тя имаше формален договор с България, чрез който се задължаваше да не допуща изнасилванието на територията и от румънска страна, тя направи тъкмо противното, само даде помощ на сърбите, за да могат да си задържат българска Македония. И тя сполучи, както е известно.
По този начин Русия, без да бъде предизвикана от българския народ, стана причина да го постигнат най-големи нещастия. Със своите дела тя му показа сега за излишен път, че не може да желае една силна България, щом нейното управлние е независимо от волята на руския владетел. Съществуването на една силна и самостоятелна България е противно на руските политически интереси, защото съставлява препятствие за постигането на целта, която тези интереси изискват да се постигне.

--------------------------------------------------------------------

*Статията е представена със съкръщения от брошурата"Стефан Стамболов. Кога и защо се обяви против Русия", фототипно издание на "Глобус 91". В оригинала автора не е посочен. Но явно е писана през първите десетилетия на XX век.


По сайта  БГ История

събота, 5 януари 2013 г.

Българи - прародина

Д-р Славян Стоилов взе участие в българската експедиция в Иран „Българи – прародина”. Той е участвал в повече от 30 международни експедиции и има натрупан опит, свързан със здравословните проблеми на хора, които пътуват в други климатични зони. Има изследвания в областта на древни медицински системи. Пред Агенция „Фокус” той говори за резултатите от последната експедиция в Иран и за генетичната карта на българите.

Фокус: Д-р Стоилов, каква територия беше в обхвата от българската експедиция в Иран?
Д-р Славян Стоилов: Изминахме 11 хил. км., като посетихме 77 обекта без да броим градовете. Към тези обекти могат да бъдат включени освен стари исторически градове и археологически разкопки, но и всички местни и регионални музеи. Допуснаха ни, и то с право на заснемане, в Националния исторически музей в Техеран, допуснаха ни и в Националната библиотека на Иран, допуснаха ни и до Университетската библиотека на Иран. В повечето големи градове, в които ходихме, също ни допуснаха без проблеми в техните музеи. По принцип достъпът, особено до фондовете на Националната библиотека, където се съхраняват старите ръкописи – там има ръкописи, които са по над 1000 години – е доста труден. Допуснаха ни и там, което беше един изключително голям жест от иранска страна. Това е нещо като бункер със специална защитна система – там ние бяхме допуснати. Оказваше ни се голямо съдействие от официалните лица, постоянно с нас имаше придружител, който ни помагаше в контактите с местните хора. Имахме две срещи със съветника на иранския президент по културните въпроси. Аз имах среща с ректора на техния университет по традиционна медицина – това е среща, която се случва за пръв път. 
Фокус: Каква беше вашата роля в експедицията?
Д-р Славян Стоилов: Главната ми цел беше здравето на участниците в експедицията. Другото важно нещо, тъй като аз отдавна се занимавам с изследването на старите медицински системи по целия свят, беше да се докаже какъв точно тип медицина е българската традиционна медицина. Доказвайки характера на българската народна медицина, която е една прекрасно развита система, можем да докажем косвено към кой културен ареал принадлежим. Нашата медицинска система е индоевропейска медицинска система по своя характер. Това означава, че няма нищо общо с практиките на Северна Азия, грубо казано, с шаманските практики, за които се казва, че би трябвало да имаме, ако сме с тюркски произход. Тук с проф. Николай Овчаров имахме спор, който в личен разговор коментира, че е доказано присъствието на шамански лечители в Плиска, което за мен е нещо абсолютно нормално – всеки добър владетел, имайки възможности, е могъл да покани лечители от всички водещи страни. Това се е случвало и в Персия, например. Освен своите лечители, те са канели и такива от Византия. Доказахме, че двете системи – персийската и българската, са индоевропейски. Това беше изяснено в хода на разговорите ми с ректора на иранския университет за традиционна медицина.
Фокус: На какви конкретни практики се натъкнахте при обиколките ви в Иран, които да съвпадат с българската традиционна медицина?
Д-р Славян Стоилов: Имаме такива заснети като материал и придружени с обяснение. Тези две медицини са може би единствените, в които се използват екстракти от розово масло. Това го има в персийската медицина, тоест розовото масло и екстрактът от розово масло се използва в медицинските системи само в България и Персия. Не е само този пример, разбира се. 
Фокус: Вие се позовавате и на базата на ДНК-проучване, което доказва индоевропейския произход на българите...
Д-р Славян Стоилов: Това е на базата на метаанализ, който се прави с европейски средства от Клиниката по генетиката в Майчин дом. Това са данни и на проф. Иво Кременски, и мои полеви данни, които донесохме от предишната ни експедиция от Памир. Тъй като тези данни се изкривиха в пространството искам да уточня – тези генетични карти на Европа съществуват свободно в интернет и са на водещи университети. Тези проценти, които дават данните за индоевропейския произход на българите, са дадени без да има вмешателство на български учени в тях. Тоест, те не могат да бъдат субективни, защото те са правени от колеги, които не са българи. По тези данни някои проценти ние дори съзнателно завишихме с колегите от Генетичната лаборатория във Военномедицинска академия, за да не се скандализира още повече обществото, поне в началото. Според данните става въпрос за 20% славянско присъствие. По генетичните данни на университетите този процент варира от 6 до 12. Но тъй като това би звучало много стресиращо за много хора, ние решихме, че по-реалната стойност за момента за проучванията в България, е около 20%.
Фокус: Как тогава можем да обобщим генетичната карта на българите?
Д-р Славян Стоилов: Картата оборва три мита. Първият е, че ние сме генетично пъстър народ, тъй като сме учили, че всеки завоевател би трябвало да си е оставил тук гените. Оказва се, че ние сме изключително монолитен народ, който притежава само три генетични линии – едната е на 7800 години, което означава, че ние сме едно от най-древните европейски населения. Това са 40% от населението, като е доказано категорично. И тъй като съотношението е по равно за мъже и за жени – по 20%, това означава, че населението, което е дошло тук, не е било армия от завоеватели мъже, а е било планово преселване на цял един народ. 40% от българското население в момента на наша територия носи такъв ген. 20% приемаме, че принадлежат на славянската група народи. Това е вторият мит – за славянското море. Тук има една важна особеност – генетиката разглежда генетичните съотношения и във времето. Както казваме, че едните гени са на 7800 години, за славянските гени можем спокойно да кажем, че те са се формирали в нашето общество преди само 1000 години. С други думи тези гени са влезли в нашия народ 200 или 300 години след основаването на държавата, което означава, че българите, когато са дошли на Балканския полуостров, поне 200 години са спазвали брачни правила и не са извършвали смесени бракове със славяни. Останалите 40%, които не ги споменаваме какви са, защото за тях нямаме направена точна генетична карта, са индоевропейски по характер. Към момента не можем да ги определим като прабългарски. В проучванията, които се правят от две години в България, няма открит нито един българин, който да носи ген на жълтата раса. 
Фокус: В хода на дискусиите около тази експедиция дори се заговори за пренаписване на учебниците по история?
Д-р Славян Стоилов: Дневникът на предишната експедиция от 2008 година в Афганистан, Узбекистан и Таджикистан е готов и вероятно есента ще излезе от печат. За настоящата експедиция се очаква да излезе един филм, а дневникът от нея вероятно ще излезе догодина. Темата за генетичните анализи е изключително интересна, но към нея трябва да се подхожда много сериозно, защото когато има неразбиране, обществото почва да се бърка. За момента ДНК-анализът се счита за едно от най-сериозните доказателства в науката. Но тъй като е сравнително нов метод, за сега не е толкова популярен. Далеч съм от мисълта, че моята скромна личност ще започне да пренасипва учебниците по история – това е работа на други хора, които ще разгледат и обобщят, събраните от нас материали и данни.
Фокус: Имате ли амбиция тази експедиция да продължи?
Д-р Славян Стоилов: Имаме такава амбиция. Остана един много сложен ареал, който трябва да се посети – става дума за района на западните граници на Пакистан и Североизточен Афганистан. Проектът е готов и се надявам скоро да бъде осъществен.
Юлиан ХРИСТОВ


 Филми от експедицията през 2008г.http://www.youtube.com/playlist?list=PLEeuQbOZYIQWEx54ivJQLDPv-47r2ov63&feature=view_all

http://www.youtube.com/watch?v=1UqJKt3aMy4


http://www.youtube.com/watch?v=V7sPve7W9Uw


Сравнение на думи от персийски и български:


Персийски(фарси, дари)    /  Български
хуб – хубав; лош – лош; то – до, преди; амо – ама; магар – мигар, нима; модар – майка; нане – майка, дойка, нанка, гледачка;
падар, ота – татко, отец; бародар – брат; биби, модар-е кало – баба; бадже, баджанаг – баджанак; диване – диване, луд; ахмаг – ахмак, леко чалнат; байрагтар – байрактар, знаменосец; базар – пазар; бустан – бостан, овощна градина; шурба – чорба; бадем – бадем;                                                                                                           
чой – чай; кала – кале, крепост; хисор – укрепен град; зендан – зандан, затвор; шадраван – шадраван; раван – вървя(конски ход);
механа – механа(мей-вино/хана-къща); амбар –хамбар, склад; бенд – бент, дига; дирек – дирек, дървен стълб; кафас – кафез, клетка;
чартарк – чердак; туп – топ, оръдие(?); бериндж – пиринч, бронз, нешан – нишан, знак, белег; курта – дълга риза (куртка);
кафгир – гевгир (каф-пяна/гир-хващам); шал – шал, армаган – армаган, подарък; бахшиш – бакшиш(от гл.дарявам); торбе – торбичка;
кисе – чувал, кесия; паре – парче, къс; джигар – джигер, бял или черен дроб; чане – чене, челюст; бела – беля, пакост; дерт – дерт, грижа
пардах – пердах(пардохтан-бой с пръчки); бетер – бетер, още по-лош;
Таджикски: бобо – дядо; дахтар – дъщеря; тайфа – племе; дамбал – дебел; тонок – тънък; зор – зор, трудност; гардан – врат, шия;
можа – мигла, мижа; кел – кел, плешивост; голу – гърло; каиш – каиш, кожен ремък; баробар – барабар, заедно; джураб – чорап;
джувал – чувал; бохче – бохча, вързоп; дойра – дайре; тиша – тесла; херман – харман; бакхче – двор; чашма – извор, чешма;
баденджан – патладжан(?); кульча – кръг, колаче, питка;  сабун – сапун(?); Асп – кон; Аспарух – душата, лицето на коня;
Зиези, Зиазай – син на светлината   








сряда, 24 октомври 2012 г.

Пепа Лулова - 25>100 - поезия със стил ...



Крадци на праскови

Дотук да ме беше откраднал
поне седемнадесет пъти!
Накрая ще взема да падна,
обрулена с калпави пръти...

Не става, без пръст да протегнеш,
сама във торбата да скоча,
тъй както, на сянка полегнал,
си точиш ли зъбите, точиш.
Побързай! Ще дойдат крадците
по тъмните доби за мене –
преди да пропеят петлите,
най-бързият в миг ще ме вземе.
Високо съм, да. Но и в мрака
крадците добре се катерят.
Желаеш ме силно? Не чакай
обрано дърво да намериш.
Дори и да вардиш след пладне
от чужди ръце и тояги,
аз може сама да си падна
далече от твойте дисаги.
Едва ли, веднъж наранена,
ще бъда златиста и вкусна.
Мисли му, преди да задремеш
и някой дървото да друсне.
Решавай, че още съм млада,
но зрея... И скоро ще съмне!
А зрелите праскови падат,
не ги ли откраднеш по тъмно.







Октомври

Октомври е облещен като тиква,
в която не гори фенер, а есен.
В клепачите му чакан дъжд изниква,
полял прощална лястовича песен.


Листата падат в шарени воали,
изящни като прими-балерини.
Луната се разтваря избледняла -
бълбукаща таблетка витамини.

Октомври е рисуван със боички,
оранжево-щастлив и жълто-тъжен.
По нещо взема. И дарява всички
със ден един, за който си му длъжен.

По жиците опънати да съхнат
са летните ни влюбени усмивки-
от вкус на морска сол да си отдъхнат.
И пролетта отново да са чисти.

Октомври обявен е за престъпник -
затривал е лета, докарвал зими...
А дните му си тръгват с тихи стъпки -
разглезени, но все неповторими.








Уморените коне

Подкована с фалшиви стремежи,
галопирам към нощи катранени.
От предишните славни манежи
само шепа сълзи са останали.


От косата ми - грива златиста,
ти изплете въжета за впрягане.
Украси ме със сини мъниста -
две очи, помътнели от бягане.

Сякаш цепя земята с копита,
подивяла от хапещи спомени -
как ме пи цяла нощ до насита,
после с бич като чужда прогони ме.

Как светът стана толкова тесен?
Бях подгласничка първа на вятъра!
Но роди се от лятото есен,
за да сложи финал на театъра.

Твоя грях помнят само мухите,
но не казват, защото са влюбени
в онзи чар - подлостта и лъжите,
цял табун със наивни погубили.

Уморена се спирам накрая,
а сърцето ми - стадо от биволи.
Колко още ще бие? Не зная.
Уморените... тях ги убивали...





До поискване

Не скръствам ръцете си. Рядко се кръстя.
През път – кръстопът. Натежава ми кръста.
С почивки го нося в почивното време.
Не нося на влюбване. Нося червено.


Побирам си мислите в просено зърно.
Събирах и брах. А избрах да се върна.
Прикритие нямам. Прикрих си следите.
Открих как да скривам отвътре сълзите.

Мълча. До поискване. Драми не искам.
Неискани истини в зъбите стискам.
Не чакам по спирки. Дочаквам след-пости.
Очаквам дори и нечакани гости.

Насън не летя. На моменти залитам.
Вървя по ръба и надолу политам.
Изгубвам се лесно. Ума си погубвам.
Загубя ли вятър, крилете отскубвам.

На автопилот, автономно, дискретно,
разголвам се авторски, автопортретно.
Звездата ми – падаща... Тъй ми се пада –
да падам по ангелски в дяволска клада. 



Всичко за Пепа Лулова ТУК