Общо показвания

сряда, 7 септември 2011 г.

Единен фронт на посредствеността - проклятието над българския народ - българската мафия

                                Иван Хаджийски за посредствеността


                             "Оптимистична теория за нашия народ" гл.III стр.19

 Не може да се откаже по-нататък, че общественният ни и културен живот е в значителна мяра под знака на посредствеността и полуинтелигенцията, чиито токсикации са едно от най-гадните явления у нас. Посредствеността поради особените стопански условия, в които живеем, е принудена да прави кариера на всяка цена, с всички средства, при което бездарността и хищничеството, тъпотата и нахалството, подлостта и низостта преливат в една хармония на истинско безсрамие.
 Малко ли са случаите, когато организуваните единни фронтове на посредствеността (едничката възможна бойна форма) са убивали с най-непростени средства всяка глава, която ги е поставяла в сянка и ги е изобличавала не с друго, а с простия факт на съществуването си, с това, че е установила един по-висок мащаб? Нима не е известна силата на тази посредственост: нагаждането към всеки терен, без всякакъв вкус за лично достойнство?
 Колко политици у нас са политици, понеже ги не бива за нищо друго; които, след като сами са се убедили, че не са в състояние да оправят собствените си работи, са добили кураж да оправят работите на цяла България? Колцина от нашите общественици гледат на обществената си кариера не като на едно по-тлъсто или по-постно дробче? Нима не е вярно:когато някой се похвали, че работи в благотворително дружество , ние го питаме със съответно смигване:
-         Е, пада ли нещо?
 Малко ли литературни критици са хора, от които бащите им са искали да направят добри адвокати? Малко ли „писатели”живеят от залъка на жените си, които работят като учителки, чиновнички, продавачки в магазини или имат трикотажни работилници, и чието прозвище „писател”, поддържано с някой стих, с някой разказ или „роман”, обикновено със статии и преводи, служи за квитанция за получаваното „жалование”?
 Едно време школската литературна амбиция минаваше следния жизнен път: писател, артист и най-сетне журналист с тенденции към политическа кариера. Днес жизненият път на много наши „писатели” върви така: студентство-с дигната яка и рошава коса. Работа в редакция. От приятелство и от немай-къде – някоя и друга колона за разказ, театрална критика, музикална рецензия. Превод на книга. Редовно посещаване литературния пазар „Цар Освободител”. Съответни запознавания, при които възниква въпросът за професията на господина. Понеже господинът не е нито адвокат, нито лекар, нито бозаджия, нито инженер, нито собственик на бюро за женитби или на склад с въглища, а е написал няколко статии, единствено правдоподобният отговор е: писател. Днес „писател”, казано с иронично трепване ъгъла на устата, утре- с безрадличие, на петия – по навик, и психозата е готова. Най-после, щом е писател и нищо друго, мястото му е в Писателския съюз. За тази чест той е готов на всяка услуга. С получаване на легитимация  от Писателския съюз тази шеметна кариера добива логическия си  завършек, макар че на читателите на вестници имената на някои новоприети членове звучат като имена на расове, невзели участие в абисинската война. Следващата история е известна. Тя свършва със смъртта, с десетина некролога, с реч от председателя и с един възпоменателен лист, който дава възможност да се лансират десет нови имена, пишейки щедро похвали за колегата, очистил един стол в писателските кафенета...
 Какво да кажем най-сетне за прочутата масова болест у нас – завистта; за тази болест на посредствеността, на несполучилия дребен собственик на морални и материални блага, която е превърнала почти всяка уста в стискало, което дъвче злъчка и пръска. Колцина разбират правилото: комуто много е дадено, много сам раздава?

Няма коментари:

Публикуване на коментар