Общо показвания

сряда, 21 декември 2011 г.

Свобода е свободата да кажеш, че две и две правят четири...(Из "1984" Дж. Оруел)

Почуди се, както и друг път се бе чудил, дали е с всичкия си. Навярно да си луд означава да си в малцинство от един човек. Някога признак на лудост е било да вярваш, че земята се върти около слънцето; днес — да вярваш, че миналото е непроменимо. Може би единствен той вярваше в това, а щом като беше единствен, значи беше луд. Но не мисълта, че е луд, го тревожеше; най-страшното беше, че може би не бе прав.
Взе учебника по история за деца и погледна портрета на Големия брат, с който започваше книгата. Очите хипнотично се впиваха в неговите. Сякаш някаква огромна сила те притиска — нещо прониква в черепа ти, разрушава мозъка ти, кара те от страх да се откажеш от убежденията си, едва ли не да се отречеш от възприятията на сетивата си. Накрая партията ще обяви, че две и две правят пет, и ти ще трябва да го повярваш. Рано или късно тя неизбежно щеше да го направи: изискваше го логиката на позицията й. Философията й негласно отричаше не само правотата на опита, но самото съществуване на реалния свят. Здравият разум беше ерес на ересите. И ужасяващото беше не че ще те убият, защото не мислиш като всички, а че може би те са прави. В края на краищата откъде знаем, че две и две прави четири? Или, че съществува земното притегляне? Или, че миналото е непроменимо? Щом като и миналото, и реалният свят съществуват само в съзнанието, а самото съзнание подлежи на контрол — тогава какво?
Но не! Изведнъж, сякаш от само себе си, смелостта му се възроди. Без очевидна връзка в съзнанието му изплува лицето на О’Брайън. Дори с по-голяма сигурност отпреди сега той знаеше, че О’Брайън е на негова страна. Той пишеше дневника си за О’Брайън — О’Брайън: едно безкрайно писмо, което никой нямаше да прочете; то обаче беше адресирано до конкретен човек и това определяше тона му.
Партията учеше да се отричат възприятията на зрението и слуха. Това беше нейната окончателна и най-съществена повеля. Сърцето му се сви, като си помисли за огромната сила, изправена срещу него, за лекотата, с която всеки партиен интелигент би го опровергал в спор, за коварните аргументи, които той не би могъл да разбере, още по-малко да обори. И все пак той беше правият! Те не бяха прави, прав беше той. Очевидното, азбучното и вярното трябва да бъдат защитени. Баналното е вярно, не го забравяй! Материалният свят съществува, законите му са вечни. Камъните са твърди, водата е мокра, свободните тела падат към центъра на земята. С чувството, че говори на О’Брайън и същевременно формулира важна аксиома, той написа:
Свобода е свободата да кажеш, че две и две правят четири. Приеме ли се това за дадено, оттук следва всичко останало.

Няма коментари:

Публикуване на коментар