Общо показвания

петък, 30 септември 2011 г.

България през 1936 година

  Подгонен от застрашителни трусове в нервите си, предприех една освежителна разходка из Балкана и градовете близо на север и на юг от него. В следващите редове искам да предам видяното и чутото през тази разходка.
  ..................................................................................................................................
  Няма я старата блъсканица за предни места в автобуса, при която размяната на словесни аргументи в процеса на разпалването често се разменяше с кръстосване на бастони и чадъри; когато хората ставаха врагове, преди да са били приятели, дори познати. Сега всеки сяда на номерирано място по реда на купуването на билета. Но в края на краищата се оказва, че предните места се заемат от хора, които по традиция  винаги заемат предните места в живота, а галерията на автобуса се изпълва от хора от галерията на живота......................................................................
  Курортната публика. Болшинството от пътниците, главно жени, заминават на почивка в аристократическия курорт Рибарица. В пъстрата и подвижна навалица мъчно могат да се добият впечатления за определени лица, но прави живо впечатление до трогателност сърдечната раздяла на една почтена брачна двойка. Мъжът, вече с прошарена брада, нежно прегръща жена си и я целува по двете страни. Почтената съпруга, в цветуща възраст, с добре закръглени линии, също облива страните му с пламъка на две продължителни целувки. Бащата целува малкия си син и с ласкав поглед ги изпраща до вратата на автобуса. Шофьорът показва на почтената съпруга и сина й местата до мен. Моето семейно положение вече не ми позволява да правя мислено избор и да пожелавам за съседи предимно същества от женски пол, но случаят или някаква преднамереност (не моя) направи моя съседка почтената съпруга, която разнася из автобуса миризмата на силен парфюм.
  След съответно пращене автобусът тръгна. Аз изваждам и запалвам цигара. Съседката, която до тръгването гледаше в очите своя съпруг, сега, освободена от тях, внезапно се преобразява. Някаква скрита младежка живост минава в движенията й, загорява по страните на лицето и запалва особени пламъчета в очите й. Тя разтваря чантата, вади цигара и търси с очи услугата ми. Аз кавалерски поднасям огън и виждам, че ноктите й са ярко къносани.
  Аз решително не съм съблазнителна фигура, но имам две преимущества, които моята съседка иска да използва. Първо пътувам сам за Рибарица, като турист, и второ, аз съм единственият й съсед мъж.
  - Вие също сте страстен пушач. Знаете ли, не мога без цигари. Моите нерви са така опънати. Аз съм толкова недоволна от живота. Свърших в Цариград Робърт колеж, бях в Германия, Австрия. Вие не можите да си представите какво значи да живеете в България, след като сте живели в Европа. Вие били ли сте на Запад?
  - Не не съм бил, макар да желая, но не смятам това за голямо нещастие. Аз чувствам привързаност към моя народ, вместо да го презирам, считам, че е по-добре да се направи нещо за него.
  Ах, но какво да направя със себе си, като съм такава: недоволна, вечно недоволна, и то най-много от себе си.
  Брей, джанъм, аз тръгнах да събирам материали върху нашето възраждане, а по пътя трябва да ставам утешител на омъжени жени, недоволни от всичко, включително и от мъжете си. Представям си по-нататък как онзи почтен архитект, още докато усеща топлината от съпружеската целувка, отива и намира жена ми и иска заемообразно утеха за своето недоволство от всичко.
  И другите дами изваждат портсигарите си и запушват. Всички нокти са с маникюр и във всички очи светят загадъчни пламъчета на една своеобразна свобода. В автобуса се водят само разговори, в които демонстративно се подчертават някои неща: апартаменти, вили, собствени автомобили, чужбина, служби, заплати.
  Слънцето припича, Умората от пътуването води дрямката.Госпожата млъква и аз спокойно мога да обмисля плана си как ще съумея да вляза в съприкосновение с хората и нещата, за да разгърна страниците на онова минало на народа ни, когато той се грижеше не за своите опънати нерви и за своята похот, а с мечкарски шишанета и кремаклийки пушки мреше, за да превърне България в царство на свободата, братството и равенството, свободно от турските бейове и българските чорбаджии.
  Изчезнала е идилията на щастливия овчар и на ранобудния трудолюбив орач. Автобусът с леки подрусвания носи този преситен и преуморен от безделие свят през ниви, гори, планини, край бедни оръфани села.
  ..................................................................................................................................
  Но от никъде не долита „бодрата песен на ранобудния орач, нито волни звуци от кавала на безгрижен овчар”. Нова черна участ е разперила крило над хлебородните поля. Тая участ се чете в угрижените и посърнали лица на селяните, покрай които прелита автобусът, заливайки ги с праха на цивилизацията; в наслоените от кръпки гащи, загубили образ и подобие първообразно; в охлузените кокали на добитъка, който водят; в недоправените и неизмазани къщи.
  Двата свята се срещат на пътя. Единият, който няма право да се умори, и другият, който чувства умора, без да е работил. Единият, който се чуди какво да сложи на трапезата си, и другият, който се вайка какво да яде, защото е опитал всичко и всичко му е омръзнало. Единият, който е оголял от немотия и буди съжаление, и другият, който се оголва, за да буди полов апетит. Те се срещат. В очите на единия тази среща буди завист и ненавист, а в другия отвращение и презрение.

   Из архива на Иван Хаджийски „Новите автомобилни линии” 1936г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар