Общо показвания

понеделник, 3 октомври 2011 г.

Омагьосаният кръг - "Българска работа"

    
                                               Самарът на Санчо Панса

  Ние все още си оставаме страна на ограничените възможности. Нашият пазар не би могъл да погълне производството на една наша цялостна тежка индустрия. Нам липсват институти – фабрики за научни открития. И най-добрите ни тиражи не могат да поддържат нашите писатели. Изобщо всички прояви на нашия живот са под знака на тази ограниченост.
  Нашето развитие обаче не е спряло. То върви напред. Всеки ден ни носи нови успехи. Но тези успехи ние трябва да мерим с нашенска мярка, с мярката на нашето историческо темпо. Приложим ли достигнатите другаде високи мерки- катастрофата е сигурна. Чуждата висока мярка за нас може да бъде идеал, цел за догонване, но не и средство за последна оценка, за окончателно правосъдие, което в случая значи-за пълно унищожение. От нас не може да се иска да скочим 10 метра, когато по исторически причини можем да скочим най-много 8 метра.
  Въпреки тези прости истини у нас винаги се намират пламнали глави, които при оценка на нашите прояви прилагат не относителната българска мярка, а абсолютни мерки, чужди на нашата действителност. И този навик нанася особено големи поражения сред онези среди, гдето вярата в силите, самоувереността, ентусиазмът и повишеното самочувствие са от особено обществено значение.
  Колцина от нас не са минали през заслепяващата мания за всемогъщие, отстранила всяко чувство за лична и обществена ограниченост, когато тежкият сатър на нашите оценки чакаше да види и най-малката грешка и несъвършенство, за да нанесе безапелационните си удари: загубена работа (българска работа), простак, нищо.
  „Кормило” навремето провали хубавото си дело поради същото прегрешение. Според ненашенската му мярка имало два вида хора: таланти и бездария. Бездарията трябва да бъдат смачкани, а талантите да не пишат случайни работи. В резултат-бездарията не пишеха по дисциплина, а талантите по самодисциплина. По този начин литературата се превърна в мъртво поле на мъдро мълчание.
  Тази година това абсолютизиране на мерките отново нанесе удари върху литературния ни живот.
  Един млад критик, изпълнен може би с добри намерения, превърна новогодишната си сурвакница в истинска литературна салхана: този бездарник, онзи поднася незрели работи, другият талантлив, но пише лоши работи и т. н.
  А един реалист с изветряла боя проведе атака срещу първата ни литературна енциклопедия под заглавие „Една енциклопедическа какафония”.
  Да не изброяваме случаите, срещани на всяка крачка: „Този идиот не се засрами да ни поднася от свое име преводи от чужди автори-поне да ги превежда добре”, „Този простак никога няма да разбере тази и тази малка подробност-той въобще е загубен човек”, „Тази статия е еклектическа попара-авторът й наред с всички буржоазни мислители счита, че Бенковски мечтаел да стане цар”, Това ръководство ли е? –простаци, които никога не мислят със собствената си глава” и т. н.
  Какво се оказва: понеже всички имаме по-големи или по-малки недостатъци, всинца сме идиоти, простаци, загубени хора. Зловещо тържество на самоунищожението. Не остава нищо, освен да се самоубием или да избягаме от тази долина на розите, простаците и идиотите.
  Реакционните и пораженските резултати на този похват показват неговата негодност.
  Нашата страна решава своите обществени задачи при определени, независими от нашата воля исторически условия, с определен исторически материал-хора. Този материал може да е лош, но лош-добър, това е, по-добър няма и не може да има.
  Ние трябва да имаме наука, изкуство. Най-добрите от нас ще разрешават тези обществени задачи. При чужда мярка може да не са толкова добри. За нас обаче те са най-добрите между възможните, защото и да искаме по-добри, не можем да намерим. А да искаме невъзможното, значи да незнаем какво искаме.
  Нашето несъвършенство е исторически преходно, но и неизбежно за това ни стъпало. От гледище на нашите забравили се критици: Паисий трябваше да изгори своята история, Раковски да не пише „Горски пътник”, Чинтулов да се срамува от своите стихове, Каравелов да не подписва доста от своите произведения. Но с какво тогава щяха да се задоволят обществените нужди, чакащи тази продукция? Лошата стока е по-добра от несъществуващата. Конят е за предпочитане пред магарето, но ако го няма, какво трябва да бъде отношението ни към нашия дългоух приятел?
  Лесно е да се каже какво трябва. Мъчно е да се постигне то. Всяко дело носи несъвършенството на своето време. Но то е стъпало за предвижването напред. Днес ние не четем Паисия, а Златарски, но без Паисия не можеше да има Златарски.
  Енциклопедията на Марчевски може да има недостатъци (сигурно не толкова големи, колкото се раздухва). Но това ли е съществено у нея, та оценката й да започва с недостатъците? Въпреки всичко тя е първата българска литературна енциклопедия и само това е първостепенно културно събитие. Като такава тя ще служи на читателя, докато се даде по-добра, която да я замести. Може би е могло да се издаде по-добра. Щом обаче не е излязла, значи, че при конкретните условия само Марчевски е отговорил на обществената нужда. Никой не е възпрепятстван да направи крачка напред. До тогава обаче тази енциклопедия ще си остане най-добрата българска енциклопедия, която трябва да бъде препоръчвана, а не отричана.
  Ами ако обърнем колата и кажем: „Я елате вие там разни критици и писачи. Я сядайте на изпитния чин. Я да видим вашити разкази, романи, драми. Я направете една енциклопедия!” Как ви се види-няма ли да сменят върху лицето си всички цветове на дъгата?
  Този, който гледа исторически на въпросите, трябва да ги решава с оглед на реалните възможности, на определените условия и хора. И над всичко трябва да стои началото: преди всичко-сработване с хората, не-късане с тях. В общата градивна работа място има за всяко усилие. Има не излишък от хора, а недостиг.
  За да разберат тези прости истини, аз бих препоръчал на запалените критични глави да се качат на прочутия самар на Санчо Панса, да се проникнат от здравия му практически смисъл и да погледнат от там света и сянката на Дон Кихота. Колкото да не е угледен този самар, колкото и да няма образа на идеал, все пак той не може да не внуши мисълта: по-близо до действителността, по-близо до живота.

  Иван Хаджийски „Гражданска смърт и безсмъртие” стр.249

Няма коментари:

Публикуване на коментар