Самарът на Санчо Панса
Ние все още си оставаме страна на ограничените възможности. Нашият пазар не би могъл да погълне производството на една наша цялостна тежка индустрия. Нам липсват институти – фабрики за научни открития. И най-добрите ни тиражи не могат да поддържат нашите писатели. Изобщо всички прояви на нашия живот са под знака на тази ограниченост.
Нашето развитие обаче не е спряло. То върви напред. Всеки ден ни носи нови успехи. Но тези успехи ние трябва да мерим с нашенска мярка, с мярката на нашето историческо темпо. Приложим ли достигнатите другаде високи мерки- катастрофата е сигурна. Чуждата висока мярка за нас може да бъде идеал, цел за догонване, но не и средство за последна оценка, за окончателно правосъдие, което в случая значи-за пълно унищожение. От нас не може да се иска да скочим 10 метра, когато по исторически причини можем да скочим най-много 8 метра.
Въпреки тези прости истини у нас винаги се намират пламнали глави, които при оценка на нашите прояви прилагат не относителната българска мярка, а абсолютни мерки, чужди на нашата действителност. И този навик нанася особено големи поражения сред онези среди, гдето вярата в силите, самоувереността, ентусиазмът и повишеното самочувствие са от особено обществено значение.
Колцина от нас не са минали през заслепяващата мания за всемогъщие, отстранила всяко чувство за лична и обществена ограниченост, когато тежкият сатър на нашите оценки чакаше да види и най-малката грешка и несъвършенство, за да нанесе безапелационните си удари: загубена работа (българска работа), простак, нищо.
„Кормило” навремето провали хубавото си дело поради същото прегрешение. Според ненашенската му мярка имало два вида хора: таланти и бездария. Бездарията трябва да бъдат смачкани, а талантите да не пишат случайни работи. В резултат-бездарията не пишеха по дисциплина, а талантите по самодисциплина. По този начин литературата се превърна в мъртво поле на мъдро мълчание.
Тази година това абсолютизиране на мерките отново нанесе удари върху литературния ни живот.
Един млад критик, изпълнен може би с добри намерения, превърна новогодишната си сурвакница в истинска литературна салхана: този бездарник, онзи поднася незрели работи, другият талантлив, но пише лоши работи и т. н.
А един реалист с изветряла боя проведе атака срещу първата ни литературна енциклопедия под заглавие „Една енциклопедическа какафония”.
Да не изброяваме случаите, срещани на всяка крачка: „Този идиот не се засрами да ни поднася от свое име преводи от чужди автори-поне да ги превежда добре”, „Този простак никога няма да разбере тази и тази малка подробност-той въобще е загубен човек”, „Тази статия е еклектическа попара-авторът й наред с всички буржоазни мислители счита, че Бенковски мечтаел да стане цар”, Това ръководство ли е? –простаци, които никога не мислят със собствената си глава” и т. н.
Какво се оказва: понеже всички имаме по-големи или по-малки недостатъци, всинца сме идиоти, простаци, загубени хора. Зловещо тържество на самоунищожението. Не остава нищо, освен да се самоубием или да избягаме от тази долина на розите, простаците и идиотите.
Реакционните и пораженските резултати на този похват показват неговата негодност.
Нашата страна решава своите обществени задачи при определени, независими от нашата воля исторически условия, с определен исторически материал-хора. Този материал може да е лош, но лош-добър, това е, по-добър няма и не може да има.
Ние трябва да имаме наука, изкуство. Най-добрите от нас ще разрешават тези обществени задачи. При чужда мярка може да не са толкова добри. За нас обаче те са най-добрите между възможните, защото и да искаме по-добри, не можем да намерим. А да искаме невъзможното, значи да незнаем какво искаме.
Нашето несъвършенство е исторически преходно, но и неизбежно за това ни стъпало. От гледище на нашите забравили се критици: Паисий трябваше да изгори своята история, Раковски да не пише „Горски пътник”, Чинтулов да се срамува от своите стихове, Каравелов да не подписва доста от своите произведения. Но с какво тогава щяха да се задоволят обществените нужди, чакащи тази продукция? Лошата стока е по-добра от несъществуващата. Конят е за предпочитане пред магарето, но ако го няма, какво трябва да бъде отношението ни към нашия дългоух приятел?
Лесно е да се каже какво трябва. Мъчно е да се постигне то. Всяко дело носи несъвършенството на своето време. Но то е стъпало за предвижването напред. Днес ние не четем Паисия, а Златарски, но без Паисия не можеше да има Златарски.
Енциклопедията на Марчевски може да има недостатъци (сигурно не толкова големи, колкото се раздухва). Но това ли е съществено у нея, та оценката й да започва с недостатъците? Въпреки всичко тя е първата българска литературна енциклопедия и само това е първостепенно културно събитие. Като такава тя ще служи на читателя, докато се даде по-добра, която да я замести. Може би е могло да се издаде по-добра. Щом обаче не е излязла, значи, че при конкретните условия само Марчевски е отговорил на обществената нужда. Никой не е възпрепятстван да направи крачка напред. До тогава обаче тази енциклопедия ще си остане най-добрата българска енциклопедия, която трябва да бъде препоръчвана, а не отричана.
Ами ако обърнем колата и кажем: „Я елате вие там разни критици и писачи. Я сядайте на изпитния чин. Я да видим вашити разкази, романи, драми. Я направете една енциклопедия!” Как ви се види-няма ли да сменят върху лицето си всички цветове на дъгата?
Този, който гледа исторически на въпросите, трябва да ги решава с оглед на реалните възможности, на определените условия и хора. И над всичко трябва да стои началото: преди всичко-сработване с хората, не-късане с тях. В общата градивна работа място има за всяко усилие. Има не излишък от хора, а недостиг.
За да разберат тези прости истини, аз бих препоръчал на запалените критични глави да се качат на прочутия самар на Санчо Панса, да се проникнат от здравия му практически смисъл и да погледнат от там света и сянката на Дон Кихота. Колкото да не е угледен този самар, колкото и да няма образа на идеал, все пак той не може да не внуши мисълта: по-близо до действителността, по-близо до живота.
Иван Хаджийски „Гражданска смърт и безсмъртие” стр.249
Няма коментари:
Публикуване на коментар