Оженването Александрово за еврейката, голяма политическа и религиозна съблазън за онова време, беше събитие чревато (буквално означава бременно) със съдбоносни последствия. Нему се дължи по-после, след Александровата смърт (1365 г.), разцеплението на и така немощното царство. Престолонаследникът Асен умря преди баща си и такъв трябваше да бъде брат му Срацимир. Но Александър, от любов към Сара-Теодора, обяви още приживе сина й Иван Шишман за свой наследник, като даде на обезнаследения Срацимира да царува във Видинската област, която така се откъсна от царството, намалено още и с отделянето на източната му част, дето управляваше почти независим куманският воевода Иванко. Иван Шишман по тоя начин при въцаряването си се видя господар на една съвсем слаба България и в съперничество и вражда с горните двама владетели. Този син на Сара беше и последният български цар, слаб и неспособен да отбрани държавата си от турците, на която той видя гибелта. От Сара беше родена – в това историците са съгласни – и прославената от народната песен Мара – жената на Мурада II по-после, която му роди син – Баязида Илдъръма, – завоевател на България и унищожителят на Търново в 1393 г.
И човек неволно пада в дълбоки размишления пред това стечение на историческите събития. Мисълта се лута скръбно из тъмната област на догадките... Кой знае дали, ако вместо Шишмана български цар бе станал правият наследник, по-старият му брат Срацимир, роден от влахинята Теодора, съдбините на царството не биха взели друга, по-благоприятна посока? Кой знае дали, ако не съществуваше Мара, да роди Баязида, съдбата на царството и на Търново не би била по-инаква? Защото, ако събитията са по-силни от хората, често хората водят събитията и случаите ги раждат... И дали и в тоя случай не би могло да се каже за България онова, което историята казва за Троя – че една жена я е погубила?
София, септември 29, 1906 г. Послеслов към едноименната повест от Иван Вазов
Няма коментари:
Публикуване на коментар