Дребният собственик и слабият изобщо нито мислят, че могат, нито се наемат да излязат на чело на борбата, да изнесат решителната й част и да я ръководят. Ако биха могли да направят това, нямаше да търсят да стават помагачи, а сами щяха да търсят помагъчи.
Дребният собственик гледа на себе си обикновено като на ремарке, закачено за хегемона двигател.
Той предпочита да поизостане, да отиде да си гледа частната работа, да прати други да свършат обществената работа, да оберат нейните рискове и отговорности, а той да ги срещне – забързан, развалнуван от изхода на борбата – и да попита с нужната тревога:
- Какво стана? – прикривайки с това положението си на публика, и научил положението, да тръгне гордо и самодоволно да разправя наляво и надясно „какво направихме ние”.
Дребният собственик обикновено влиза в борбата, за да запази и спаси малката си собстеност и живота, когато рисковете от безропотността на мирния живот са не по-малки от рисковите на борбата. „И така, и така няма живот-ако ще се мре, поне в борбата да се мре”- окуражава се той, но мисли все пак, че си е направил добре сметката в сравнението на двата риска.
Дребният собственик и слабият изобщо обикновено не влизат в борба с колебливи изгледи за успех. На тях не им правият впечатление борби, които не дават преки положителни резултати. Те мъчно се жертват за протестна, пропагандна цел, за създаване на примери на несломимост на духа и героизъм. Такива подбуди мъчно влизат в техните дребни души, изпълнени с тревогата на толкова прозаични неща. Дребният собственик лесно не мре за другите. Прекарал целия си живот в треперене над участта на дребното си сиво „аз” и своето имущество, той не така лесно го жертва. Много скъпо му е то. Много усилия и неволи му струва неговото създаване. Пък и ходейки винаги наведен, принизен, с потиснато чувство за своята дребнавост, за своята слабост, нему мъчно са достъпни суровите тонове на зова на лична гордост и обществена чест, които се съдържат в простото правило: noblesse oblige.
За слабия е ужас мисълта, че може да излезе победен и отново да попадне в ръцете на стария си гнетител, за да изпита сега не само силата на клещите му, но и гнева на неговото отмъщение.Той най-добре разбира ужаса на израза „Горко на победения”. Затова слабият заема мястото си на ремарке при гаранция или при убеждение че неговият хегемон ще спечели борбата. На своето участие в борбата слабият не гледа като на изпълнение на дълга: да даде и той жертви за извоюване на общата победа. Той гледа на това повече като въпрос на нагаждане към по-силния, към бъдещия победител. С участието той се пише в списъка на приятелите и почитателите на победителя. Манифестира се като свой, „наш човек”.
Разбира се, хегемонът не губи нищо от товапо много причини. Първо-той печели от факта, че дребният собственик и слабият изобщо не е в противниковия лагер; че не е пасивен, а все помага с нещо; и, второ-защото дествителността е по-силна от отнасянето ни към нея и дребния собственик, стъпил леко и предпазливо (с всички резерви на своята изтънко пресмятаща душа) на края на чергата на борбата, бива подет от нея и увлечен, въодушевен, поставен в положение на необходима отбрана, накървавен, поел отговорности, с изгорени мостове за отстъпление, често върши работи,геройства и чудеса, които изненадват и самия него. Героизмът, който дребните собственици проявиха по време на Априлското въстание, особено при отбраната на Панагюрище, е най-добра илюстрация на тази мисъл.
..................................................................................................................................................................
Рискът, който слабият може да приеме, застрахователно изразен, е почти сбъдващата се вероятност, чието осъществяване е въпрос само на кратко време (седмици, месеци), и на леко усилие от страна на хегемона.
Иван Хаджийски
Няма коментари:
Публикуване на коментар